На 2 февруари Православната църква чества Сретение Господне. Той е един от дванадесетте големи Господски празници през годината и е утвърден още в първите векове на християнството.

Според разказа в Евангелието на свети евангелист Лука, на четиридесетия ден след рождението си Иисус бил занесен от Божията Майка и праведния Йосиф в Йерусалимския храм, за да бъде посветен на Бога, както повелявал Моисеевият закон. Духом просветен, в храма отишъл праведният старец Симеон, на когото било обещано, че няма да вкуси смърт, докато не види Спасителя на света и който от много столетия очаквал да види Христос. Той поел Богомладенеца от ръцете на майка Му, прегърнал Го и произнесъл пророческите думи: "Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, с миром; защото очите ми видяха Твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи – светлина за просвета на езичниците и слава на Твоя народ Израѝля" (Лук. 2:29-32).

Тези думи са навлезли в богослужебния живот на Църквата и се произнасят по време на Вечерната служба и в други случаи.

Към Пресвета Дева Мария праведният Симеон отправил други пророчески думи като посочил Младенеца: "Ето, този лежи за падане и ставане на мнозина в Израѝля и за предмет на противоречия, и на самата тебе меч ще прониже душата, за да се открият мислите на много сърца" (Лука 2:34-35).

В храма, в онзи знаменателен ден, била и пророчица на име Анна. Тя възторжено прославила Бога, задето се удостоила да види Богомладенеца (Лука 2:22-39). Така праведният Симеон и пророчица Ана, изпълнени със светия Дух, засвидетелствали пред света, че Младенецът е очакваният Месия – Христос.

По благочестив обичай и днес новородените деца на 40-ия ден от рождението им се водят в храма за благословение, а на майките им се чете определена молитва.

Сретение е празник на Срещата с обещания от Бога Спасител. Сретение е тържество на несломимата надежда, на неотпадащото търпение, на неугасващата вяра в обещаното от Бога, на любовта, която надхвърля и преодолява разделението. Празникът е и повод да се запитаме какво очакваме ние самите и на какво се надяваме. Дали живеем така, че да се подготвяме за срещата с Бога, дали нашето естествено остаряване е същевременно и съзряване на душата ни, духовен растеж, който ни приближава към Него. /БНР