Да си пожелаеш и да стане. А после? - 24novini.bg

Да си пожелаеш и да стане. А после?

Материализирането на желанията е въпрос на късмет, а може и да е закономерност Материализирането на желанията е въпрос на късмет, а може и да е закономерност
24.06.2018 | 22:35
(0 гласа)

Ние, хората, сме устроени така, че искаме всичко да разберем. Въпреки че точно заради това сме изгонени от рая. Можем ли да управляваме живота си чрез силата на мисълта? Или случйностите ни управляват? Дали житейският ни път е начертан или го градим с желанията си?

Понякога с разума си вярваме в едното, а интуицията ни говори обратното.

На 20 години открих купищата литература за това как трябва да мислим позитивно, за да ни се случват хубави неща и за това, че ако вярваме много силно в нещо, то ще стане.

И така. Пробвах. Реших да си намислям неща, да вярвам в тях и да проверя тези глупости за позитивното мислене и за материализирането на желанията в истинския живот.

Като дете мечтаех да стана актриса. Мечтаех години за това. Смятах обаче, че нямам шанс и затова с времето забравих за детската си мечта. Започнах да уча химия. И да сънувам, че съм в театър. Не ми беше фикс идея. Бях вече пораснала и знаех, че животът си тече и зедно с него се сменят мечтите. После обаче имах случайна среща, непринуден разговор и покана да се явя на конкурс за стажант-артист в куклен театър.

Възможно ли е, без да си учил за това, питах. Оказа се, че може. Изведнъж онова, за което си мечтал, започва да се сбъдва. Направо не е реално. Вече работеща в театъра, където останах няколко живота, струва ми се, сънувам сън. В него изпитвам ужас от нещо, което не мога да променя. Не помня съня. Не помня нещото. Помня чувството.

В момент, в който сънят е вече забравен, по време на представление, разбирам, че куклата, с която трябва да играя, я няма. И аз не мога да продължа. Чувството беше същото като в съня ми. Спомних си го. Помислих, че съм луда.

Аз ли предизвиках това с мислите си или то е било предварително "планирано"? И вие не знаете. Кой знае това...

Изминаха десетина години. Поради семейни причини трябваше да сменям работата си. Не знам какво искам и мога да правя. Харесваше ми мисълта да съм учител и то в точно определено училище, да се занимавам с деца. Сигурно се досещате, че месеци по-късно това е факт с помощта на низ от случайности, които ме закараха точно в това училище.

Една вечер гледаме с дъщеря ми "Дивата река". Там детето получава за подарък швейцарско ножче. Казвам й колко много искам и аз да имам такова. Сами сме, никой не е чул този разговор. Прибирам се на другия ден и на масата има малка продълговата кутийка. Представяте ли си какво е учудването ми, когато я отворих? Скромен вариант, но "Викторинокс" - оригинал. Как се е озовало там швейцарското ножче ли? Същият ден го подарили на мой приятел от една швейцарска компания, рекламно. Не беше с много функции, но аз не бях уточнила в желанието си какво точно трябва да бъде. Той пък решил да мине през нас, да ме изненада, не ме намерил и понеже не му трябвало ножче, ми го оставил за подарък.

През лятото си бях харесала едни шапки, но мислейки, че не ми отиват, решавам, че няма да си купя, но ако някой ми подари такава, може и да я нося. Вървя по един широк булевард с почти никакви хора по него. Поглеждам и какво да видя - шапката, която искам. Но ми е малка. Веднага връщам към теорията за материализирането и си мисля, че не съм уточнила размера. Вече ставам смела и заявявам на глас колко съм благодарна, но и правя рекламацията - тази не става, малка е.

Следващата седмица от един рекламен офис ми подариха черна в подходящ размер, но през лятото с черно? Да ви казвам ли, че и бяла получих, по-късно, случайно, като подарък.

Спирам. Имам такива поне 30 истории.

След тях реших, че съм богиня и мога да контролирам всичко със силата на мисълта си. Дори установих, че и обратното става - лошото, което си помислях, и то се случваше. Както хубавото. Например, ставам една сутрин и решавам да изляза да карам колело без чанта, но да сложа 50 лв. в джоба си. Решавам да си поиграя с мисълта, че ще ги загубя. Е, след два часа ги нямаше. Нали ви кзах - богиня съм. И на глупостта.

После взех горното ниво - намислих си мъж. Вярвате или не - получи се. Точно какъвто беше в "поръчката" ми. След това си поръчах още няколко. С всички се получи. Взе да ме плаши това - не изглеждаше нормално. Проблемът идваше после - какво да ги правя. То желанието е интересно като е желание. Като го получиш в материален вид, става придобивка. Теорията за материализацията на мислите мълчеше по въпроса за прекаляването с придобвките.

Очаквате край на историята, нали? Е, няма. Сега да си поръчам мъж "с всички екстри по каталога", до септември се е появил. Не знам как става, наистина. Просто става.

Проблемът е, че като става така лесно, спира да е вълнуващо. Не искам да мисля вече, не искм и да си поръчвам преживявания. Да живееш, без да планираш и без да знаеш какво ще стане се наричало спонтанност, казва досадната ми приятелка. Тя живее спонтанно. Аз живея с поръчките "по каталога". Не се оплакваме и двете.

Но аз спирам да поръчвам. Някак и лошо да е, искаш да преживееш страха, вместо да се пазиш от него. Ако пък е хубаво, искаш вълнението да те настигне изневиделица - приятно е. Ако пък е мъжът "от поръчката" - какво му е инересното да идва с точен час на доставка? Толкова е хубаво да не знаеш в кой точно момент ще се случи, защото моментът е винаги, когато най-малко очакваш.

Така установих, че този, който е писал Библията, е бил прав: Адам и Ева са били щастливи, преди да изядат ябълката на познанието.

Не казвам, че вреди да си пожелаеш мъжа "от каталога" и той да се появи на входната ти врата. Казвам, че като го получиш на входната си врата, трябва да знаеш какво да го правиш. Защото при тези поръчки - от онзи свят на желанитя в този тук, реалния - има един малък проблем: поръчките не могат да се връщат.

0
0
0
s2smodern
Харесай ни във Фейсбук

Горещи теми

Абонирай се за нашия Youtube канал
Нагоре...