На 25 септември излиза от печат „Единайсетият час“ – квинтет от разкази на световноизвестния писател Салман Рушди в превод на Надежда Розова. Неподражаемият език на автора, който има силата да преобразява, придава на тази книга жизнеутвърждаващо звучене, макар и погледът му да е насочен към края на човешкия земен път. Това е най-добрата книга на годината според сп. „Ню Йоркър“.

„Единайсетият час“ (художник: Стефан Касъров, 280 стр., цена с 15% отстъпка: 11.05 евро) съдържа пет по-кратки прозаични форми (разкази или кратки новели), в които Салман Рушди насочва погледа си към последното действие на живота. Носталгичните и магични истории, наситени с кафкианска образност, се разполагат на три континента, в Индия, Англия и Америка, смесват културни специфики и пластове, подреждат галерия от незабравими образи и дори дръзват да представят смъртта не като обективен край, а като събитие с личното участие на умиращия.

Приспособяваме ли се към смъртта, или се бунтуваме срещу нея? В умозрителен покой или в бурен гняв прекарваме своя „единайсети“ час? Как постигаме удовлетворение, щом не знаем края на своята история? Такива въпроси задава Рушди. А ние се питаме какво представлява тази книга – сбогуване или разчистване на пътя за нещо съвсем ново? И се надяваме…

Салман Рушди печели световна известност с алегоричния шедьовър „Родените в полунощ“ (1981), за който получава няколко отличия, в т.ч. награда „Букър“. Книгата два пъти печели и т.нар. „Букър на всички Букъри“, през 1993 г. и 2008 г., по случай 25-ата и 40-ата годишнина на наградата, а през 2012 г. е адаптирана за голям екран като колаборация между Канада, Великобритания, САЩ и Индия под режисурата на Дийпа Мехта. През 1988 г. романът „Сатанински строфи“ на Рушди предизвиква бурни реакции в ислямския свят, книгата е забранена в много страни, а иранският аятолах обявява автора за вероотстъпник и определя голяма парична награда за убийството му. 

През август 2022 г. срещу писателя е извършено покушение – той е намушкан с нож, докато изнася лекция на сцената на литературен фестивал в щата Ню Йорк. След тази брутална атака, която го оставя сляп с дясното око и с осакатена лява ръка, Рушди създава автобиографичното есе „Нож: Размисли след опит за убийство“. За писателя тази мемоарна книга е начин „да се отговори на насилието с изкуство“. В рамките на 12-ото издание на кино-литературния фестивал Синелибри почитателите на автора ще имат възможност да гледат едноименния документален филм на режисьора Алекс Гибни.

Стилът на Салман Рушди, смесващ исторически факти и реални събития с митология и фантазия, често се определя като магически реализъм, а темата за взаимните прониквания, противоречия и недоразумения при преплитането на света на Изтока и света на Запада минава като основна нишка през всичките му произведения. Освен посочените по-горе заглавия у нас с логото на „Колибри“ са издадени „Градът на победата“, „Кишот“, „Ярост“, „Последният дъх на Мавъра“, „Земята под нейните нозе“, „Срам“, „Харун и морето от приказки“, „Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи”.

***

Салман Рушди – „Единайсетият час. Квинтет от разкази“

Из разказа „На юг“

Младши беше разочарован от живота си. Не беше очаквал да бъде обикновен. Беше отгледан от любящи родители, които му бяха втълпили, че е привилегирован и предопределен за големи дела, но той се оказа посредствен човек, обречен от скромните си образователни постижения на чиновническа работа в канцеларията на общинската служба по водата. Младши отдавна се беше отказал от амбициозните си мечти за далечни пътешествия по суша, с влак и по въздух, но не беше нещастен. Откритието, че е неизлечимо посредствен, вероятно би потиснало един не толкова жизнерадостен човек, но Младши запази блесналия си поглед и охотната усмивка към всички.

И все пак, въпреки привидното си въодушевление към живота, той не беше особено енергичен. Не тичаше, а ходеше, при това бавно и дори като млад. Мразеше физическите упражнения и деликатно подкачаше онези, които спортуваха. Не се интересуваше и от политика, нито от вездесъщото кино и създадената за него музика. По отношение на съществените неща Младши не успяваше да се включи в парада на живота. Не беше женен. Великите събития през последните осемдесет години се случваха без никакво усилие от негова страна да ги подпомогне. Той просто наблюдаваше отстрани рухването на една империя и подема на една независима държава, но избягваше да изразява мнение по въпроса. Беше чиновник. За него поддържането на общинската водоснабдителна мрежа беше достатъчно голямо предизвикателство. Въпреки това той си даваше вид на човек, който все още се радва на живота. Беше единствено дете, затова нямаше много роднини, които да се грижат за него в напреднала старост. Многолюдното семейство на Старши отдавна го беше взело под крилото си, носеха му кутии с храна и посрещаха нуждите му.

Понякога роднинските орди, които нахлуваха при Старши, повдигаха въпроса за стената между апартаментите на двамата старци: дали не било по-добре да я съборят, та двамата да си другаруват безпрепятствено. По този въпрос обаче Старши и Младши бяха на едно мнение:

– Не! – отсичаше Младши.

– Само през трупа ми – поясняваше Старши.

– Което бездруго би обезсмислило цялото усилие – додаваше Младши, като че ли това решаваше въпроса.

Стената си остана.

Младши имаше един приятел, Д’Мело, двайсетина години по-млад от него, бивш колега от службата по водите. Д’Мело беше отраснал в друг град – Мумбай, легендарния проклет град, urbs prima в Индия, затова трябваше да му говорят на английски. Когато Д’Мело посещаваше Младши, Старши се цупеше и отказваше да говори, но тайно се гордееше, че владее добре английски, който наричаше „език номер едно на света“. Не признаваше причините за мусенето си, двоякото си недоволство: първо, от нарушаването на ритъма на своята свадлива близост с Младши, и второ, от нахлуването в ежедневието му на такава жизнерадост, защото тя му напомняше за изгубените приятели. Младши разбираше и се опитваше да крие от Старши с какво нетърпение очаква посещенията на Д’Мело, защото у по-младия мъж бълбукаше космополитно оживление, което Младши намираше за вдъхновяващо. Д’Мело винаги пристигаше с нови истории – понякога с гневни разкази за несправедливости спрямо бедняците в някое мумбайско гето, друг път със смешни анекдоти за типажите, които се размотават в „Уейсайд Ин“ – прочутото мумбайско кафене в Кала Гхора, носещ името на вече несъществуваща конна статуя, „квартала на Черния кон, от който черният кон е прокуден“. Д’Мело се влюбваше във филмови звезди (отдалеч, разбира се) и разказваше зловещи подробности за убийствата в Тромбе, дело на безумец, когото все не успяваха да заловят.